Самоубил ли се е майор Водкеев? Историята на майор Борис Савов Водкеев предоставена от внучката на Мария Савова Йосифова, сестра на майор Борис Савов Водкеев. 

       Неговото име – Борис Водкеев, е гравирано на паметника на жертвите на комунизма до НДК в София. Животът на този достоен  офицер от Българската армия завършва с полет от петия етаж на сградата на бул. „Патриарх Евтимий“ в София, където е задържан след преврата на 9 септември 1944 г. Дали сам е скочил или е бил хвърлен от онези, които са го изтезавали, не е известно и до днес. Неговите племенници и свидетели на ужасните времена на терор, майка ми д-р Искра Баева, и вуйчо ми, д-р Любен Йосифов, твърдяха, че според официалната милиционерска версия разпитите са се провеждали в мазетата на сградата, и веднъж, когато връщали майора в килията му на четвъртия етаж, той успял да се изплъзне от конвоиращите, изтичал до покрива и скочил оттам. Нито майка ми, нито вуйчо ми вярваха в това – в мазето едва ли са пили кафе и са си говорили за литература, за да има той сили после да бяга нагоре по стълбите. Съмнение будеше и това, че Борис е паднал на краката си, а те като лекари с опит знаеха, че самоубийците обикновено се хвърлят с главата надолу.  

Нищо не предвещава този трагичен край и, въпреки че  комунистите взимат властта в България, майор Водкеев е спокоен. Съвестта му е чиста, макар и офицер в Министерството на войната, той не е участвал в бойни действия, откакто след края на Първата световна война напуска армията. В министерството той е началник на отделение „Инвалиди и пострадали от войните“ и се занимава със социална дейност – пенсии и осигуровки за пострадалите и семействата им, санаториуми, пансиони и училища за децата… И когато съветският ботуш нагазва в Дунава и колеги и приятели го предупреждават час по-скоро да напусне България, той отвръща: „Защо да бягам? Аз нищо лошо не съм направил! Няма от какво да се страхувам.“ Това се оказва фатална грешка.  

Борис Водкеев се ражда през 1891 г. в село Уруменикьой, Бургаско, сега град Българово. Баща му Сава Водкеев, роден в град Тулча, Румъния, като Сава Ракъджиев, е племенник на Стефан Караджа и опълченец, герой от Освободителната руско-турска война 1877-8 г. Сава воюва в състава на 16-и  Донски казашки полк, ранен е в корема по време на битката при Есибей и променя фамилното си име от Ракъджиев на Водкеев. Ето какво пише самият той в едно неотдавна открито писмо, публикувано през 1917 г. във вестник „Добруджа“: „Известен съм в Тулча по бащиния ми прякор Сава Недялков Ракъджиев, но във време на войната русите ме преименуваха от „Ракъджиев“ на „Водкеев“, издадоха ми за отличие и храброст във войната ордени и документи и затова сега се наричам Сава Водкеев“. Фамилията явно е била трудна за произнасяне и така казаците избират нещо по-лесно, по-познато и по-мило. Сава е носител на Георгиевски кръст за храброст и на още много ордени и медали от руското командване и от българските власти. След Освобождението се лекува от раните си в Тулча, но е прогонен от румънците и се връща в България. Тук в началото на 80-те години на ХIX век се жени за богатата и образована Димитра Атанас Чифудова от Шумен и постъпва на работа в митниците.

След Любен и Никола, Борис е третият син на Димитра и Сава. Когато е само на три години, през 1894 г. майка му умира малко след раждането на момиченце – Мария (моята баба). Сава скоро се жени отново и с втората си жена имат една дъщеря – Анка.

Заради професията на Сава, който е началник на различни митнически пунктове, семейството често се мести от град на град, докато накрая се установява във Видин. През 1907 г. Борис завършва гимназия тук, после като по-големия си брат Никола се записва във Военното училище.

Никола, вторият син на Димитра и Сава, е семейният любимец и пример за брат си Борис. Интелигентен и чувствителен, Никола говори френски и руски, пише стихове, има богата библиотека от ценни издания на български и чужди езици. Във Военното училище е близък приятел с Теодоси Даскалов, бъдещ военен министър, и Кирил Минков, бъдещ морски офицер от крайцера „Дръзки“, прочул се с торпилирането на турския „Хамидие“ по време на Балканската война. Никола Савов също става офицер, поручик и командир на Трета рота от Трети пехотен бдински полк. Загива съвсем млад, само на 23-4 години, на 16 октомври 1912 г. при атаката на Люле Бургас през Балканската война.

Всенародният възторг при обявяването на Балканската война (1912 г.) завладява и Борис, и той се записва доброволец още преди да е завършил Военното училище. Участва в обсадата на Одрин като портупей юнкер. След това продължава в Междусъюзническата и Първата световна война, вече като батареен командир. През месец май 1917 г. ръководената от капитан Борис Водкеев Четвърта батарея на Трети артилерийски видински полк е разположена на Южния фронт, в долината на река Струма недалеч от село Хума. Отсреща се намират британски войски. Странен е свидетелят на тези военни действия – една пепелянка, заловена на бойното поле от Борис, която, грижливо спиртосана и удобно настанена в стъкленица, вече повече от сто години е сред семейните реликви.

На какво ли се е нагледал през тези шест години по бойните полета, за да реши, че войни вече няма да има и България не се нуждае от военни, но Борис напуска редовната военна служба през 1918-19 г. И пак горе-долу по това време взима с голяма любов красавицата Ценка Живкова, и тя от Видин. Ценка не е случайна мома. Нейната майка Ана е дъщеря на австрийски инженер, който работи по поддържането на речните кораби. Ана и сестра й Емилия живеят в лукс, цял Видин със завист шушука, че дори на баня ходят с файтон. В дома им се говори на немски език, двете са отлично възпитани, свирят на пиано и цигулка, рисуват и пеят прекрасно.

И Ценка говори свободно немски език и свири на цигурка, дори е следвала за кратко в Рисувалното училище, както в онези години са наричали Художествената академия. С руса коса и закръглени форми, тя няма как да не закове тъмния поглед на Борис. Не го спира нито разликата във възрастта – тя е по-голяма от него, нито съпротивата на баща му.

Сава Водкеев никак не е във възторг, че синът му се жени за австрийска внучка, израсла в дом, където на почит е немският. Както се полага, старият опълченец е запален русофил и непрекъснато се кара на Борис за „неправилния” му избор. Веднъж на масата по време на вечеря Сава разпалено говори как всички трябва да харесват русите, като има предвид руснаците, а Борис послушно се съгласява – „Че кой не харесва русите!”, като има предвид блондинките като Ценка. И хитро намига на сестра си Анка. Скоро след брака се ражда и единственият им син Сава (1919 г.).    

Когато напуска армията, Борис решава да започне частен бизнес и се премества със семейството си в Тетевен. Там заживява в центъра на града, в голямата къща на бай Цвятко Абаджиев, чийто син съвсем скоро ще се прочуе като една от най-зловещите фигури в българската история. Това е известният комунист Петър Абаджиев, един от атентаторите на църквата “Света Неделя” през 1925 г. След взрива, убил стотици хора, докато търсят под дърво и камък терористите,  Цвятко Абаджиев изпада в немилост. Иначе той е добър и почтен човек и Борис използва целия си авторитет да го защити от гоненията.

Майорът прави фабрика в огромните дебри на Стара планина на Черни Вит, под връх Паскал, и започва да произвежда всякакви предмети от дърво – от лопати и копанки, до прекрасни столови, шкафове, спални, маси, при това резбовани. Целият му апартамент в София по-късно е обзаведен с тези мебели. Снабдява се с модерна техника, наема и работници. Бизнесът му потръгва, дори започва да изнася в чужбина. Мисли и за реклама, колко е бил предвидлив! Понеже сестра му Мария му гостува всяко лято в Тетевен заедно със своите деца и децата на сестра им Анка,  решава да използва малките за модели. И нали изнася за Африка, ги дегизира като африканци и така прави снимка, на която всички държат по някакъв дървен предмет. Децата на Мария – Любен и Искра, дъщерите на Анка – Лиляна и Росица, както и собственият му син Сава, са топмоделите в това произведение на ранното рекламно изкуство. А най-отгоре е самият Борис, и той като африканец, в страховита поза с огромни зъби от лук. Гостоприемен, остроумен и сладкодумен, Борис е любимец на всички деца, които го слушат с отворена уста, когато им разказва приказки или им показва красотите на Балкана. Но някъде през 30-те години на ХХ-и век брат му Любен Савов, който продава дървените му изделия в магазина си във Видин, фалира, без да му е платил и грош в продължение на години. Любен заграбва и цялото наследство от майка им Димитра, без да даде нищо нито на баща си Сава, нито на сестра си Мария, нито на Борис. Така доверчивият фабрикант остава без пари и е принуден да прекрати производството.

След краха на частния му бизнес, Борис Водкеев е назначен за  околийски началник на тетевенския район. Докато обикаля на коня си из планината и околните села, палавата му женичка, пухкавата Ценка по цял ден стои на балкона към улицата и реши дългата си руса коса. Така я зърва местният доктор, на балкона като една забранена и добре охранявана Жулиета. И пламва една опасна и непозволена любов. За двамата любовници е ясно, че нямат бъдеще в Тетевен. Рискът е огромен, ако Борис надуши нещо, зле им се пише, той е ревнив като Отело и добре въоръжен. Накрая страстта побеждава страха и двамата решават да избягат. Един ден издебват нищо неподозиращият съпруг да отиде на работа, мятат се на един файтон и потеглят към най-близкото място, откъдето могат да хванат влака за София. Незнайно как, но Борис разбира, вероятно някой ги е видял и му е докладвал. И понеже има свои хора във всяка паланка, проследява накъде е тръгнал файтонът с бегълците. Пришпорва коня си и ги настига малко преди да стигнат до заветната гара. Сваля ги от файтона, люсва един шамар на злополучния Ромео и си прибира Жулиетата. Любовната история, за щастие, се разминава без жертви. Но горкият доктор не може да преглътне загубата и на любимата, и на честта си едновременно и дава Борис под съд за побой. Доколкото е известно, делото приключва с финансово споразумение. За последствията зад стените на дома Водкееви историята мълчи.

 Скандалът в Тетевен обаче е огромен и дълго време забавлява кръчмарските вечеринки. На Борис също не му се разминава –  принуден е да подаде оставка като околийски началник. Остава без работа и се обръща за помощ към военния министър (от началото на 1938 г.) – Теодоси Даскалов, съвипусник от Военното училище и близък приятел на брат му Никола. Макар и Никола отдавна да е само спомен, достойният му другар не е загубил връзка със семейството му и при всяка възможност му помага. Така става и този път – Борис Водкеев е назначен начело на отделение „Военни музеи“. Културен и начетен, генерал Теодоси Даскалов е меломан, един от основателите на Софийската филхармония, внук на Бачо Киро, но и това не го спасява от т.нар. „Народен съд“ – разстрелян е на 1 февруари 1945 г. заедно с регентите, министри, депутати и други видни дейци на България.

Повечето военни музеи се намират в Плевен, там е и централата на отделението, градът приютява и семейство Водкееви. Майорът харесва новата си работа, дори пише монографии, някои от които още се съхраняват в архивите на музеите.

Водкееви не остават дълго в Плевен – синът им Сава учи в София, във Втора мъжка гимназия, а Борис е строг баща и обича да контролира нещата. Те имат там два апартамента – единият на ул. “Гурко”, другият – на ул. “Раковски” до пл. “Славейков”. Така Борис поема отделение “Инвалиди и пострадали от войните” и фамилията се установява на ул. „Гурко“ в София. Тогава започва Втората световна война.   

Макар и през 1941 г. България да се присъединява към Тристранния пакт, животът в София е сравнително спокоен. Но когато в края на 1943 г. започват масирани бомбардировки над София, отделението на Борис се евакуира в Белово. То не участва в преки военни действия, но понеже партизаните около градчето са изключително активни и взривяват два влака, майор Водкеев започва да убеждава местните жители да не допускат такива действия, защото има невинни жертви. Точно това му спечелва едната от двете смъртни присъди от „Народния съд“ след 9 септември 1944 г.

Всъщност, както се оказва по-късно, истинската причина за ареста на майора след комунистическия преврат е лично отмъщение. Когато Борис, неочаквано за всички, е отведен с белезници, жена му Ценка е в безизходица. Тя е съвсем сама – синът им Сава следва строително инженерство в Бърно и през цялата война се е връщал едва два-три пъти. Няма го и сега. И няма как да си дойде, това не само е невъзможно, но е и доста опасно – комунистите могат да приберат и него. Сестрата на Борис – Мария и нейният мъж, които живеят в София, съветват Ценка спешно да потърси хора, близки до новата власт, които да ходатайстват за Борис и час по-скоро да го измъкнат. В отчаянието си тя моли за помощ Цена Чонос от Видин, съпругата на видния комунистически деятел Иван Чонос, и майка на партизанина Боян Чонос, обесен в затвора през 1943 г. Двете съгражданки и съименички се познават много добре, освен това Иван Чонос и Борис са съученици, но Цена Чонос изобщо не й отговаря. Ценка Водкеева пише и на Цвятко Абаджиев от Тетевен и той, за разлика от Цена Чонос, изпраща подробно писмо за това, как Борис му е помагал и защитавал от гонения, когато изпада в немилост след атентата в църквата „Света Неделя“ през 1925 г. Но писмото не помага. След месеци без информация за майора, пристига съобщение, че се е „самоубил“.   

Вече след смъртта му, тогавашният „народен“ съд му издава не една, а цели две смъртни присъди – едната от Видин, другата – от Белово. Става ясно, че присъдата от Видин е заради едно негово писмо. Когато полицията залавя терориста Боян Чонос, по време на оспорвания процес съдът, за да бъде максимално обективен, събира информация от много граждани, включително и от Борис. И той изглежда е написал, че всички във фамилията са комунисти, което цял Видин знае. Това писмо едва ли е изиграло решаваща роля, но съдът осъжда Боян Чонос на смърт.

 Боян Чонос всъщност е осъден справедиво, защото убива един граничар. Макар и съвсем млад, едва 22 годишен, Боян има дълга история във въоръжената съпротива срещу законната власт. Комунист, станал нелегален и партизанин в началото на 40-те години, Боян организира терористични акции – в София, Видин и околността. Всъщност главният организатор на бойните чети във Видинско е баща му, адвокатът и заклет комунист Иван Чонос, минал съветска школовка в Москва заедно със семейството си. Точно под влияние на баща си Боян става непримирим „борец за свобода и социална справедливост“, както обичат да се наричат тези бандити. По време на една акция полицията успява да го залови заедно с още двама нелегални – Петър Пункин и Симчо Кохенов (Коен). Качват тримата на влака под строга охрана, за да ги превозят до град Враца, който тогава е областен център, но по пътя Боян успява да избяга. Казва, че иска да отиде до тоалетната и успява да се измъкне през прозореца, като скача от движещия се влак. Свързва се с партизаните и в опит да преминат в Югославия, атакуват граничната застава при Брегово. Тогава Боян убива един граничар, за да вземе оръжието му. Но при полицейската блокада отново го залавят и го предават на съда във Видин.

Процесът разделя видинчани на две – голяма част от тях са възмутени от убийството на невинния граничар и искат смъртна присъда. Останалите са против – Боян е съвсем млад, само на 22 години. Изглежда точно тези протести против смъртната присъда са причината да искат мнението и на Борис Водкеев. Протестите не помагат, присъдата е потвърдена на втора инстанция, владиката отказва да моли царя за помилване, и през 1943 г. Боян е обесен. 

   И след 9 септември 1944 г. баща му Иван Чонос, жаден за отмъщение, става „народен обвинител“ на Видин и подгонва всички, които по един или друг начин са били замесени в този процес. И се прочува с изумителната си жестокост. Този същият Иван Чонос, адвокат, завършил право в Женева, в сърцето на демокрацията и толерантността, се превръща в сатрап и с неистова амбиция и злоба праща в гроба десетки невинни жертви. Особено настървена е жена му Цена, която също раздава правосъдие. Точно нея моли за помощ горката Ценка Савова.

         Тогава присъди са се издавали от набързо сформирани тричленки по съветски образец, пък и сигурно е имало бройка, която е трябвало да бъде изпълнена. И понеже Борис вече има една смъртна присъда, колко му е да му лепнат още една – от Белово! Само че всичко това няма значение – той вече е мъртъв. Все пак, заради квалификацията враг на народната власт и смъртните присъди, комунистите конфискуват и двата му апартамента и изхвърлят семейството му. Погребан е в гроба на софийския богаташ, аптекаря Стефанов, съпруг на лелята на Ценка – Емилия, наричана танте Милче, на Централните софийски гробища. 

         Странно или не, колкото и да се рових в интернет да открия  истината около присъдата на Боян Чонос, нищо не открих. Историята ми разказа моят вуйчо, племенник на Борис Водкеев – д-р Любен Йосифов, израснал във Видин, връстник на Боян Чонос и свидетел на всички тези събития. Иначе към днешна дата в демократичното ни виртуално пространство е пълно само с възхвали на „героя“, обесен от „фашистките палачи“, защото се „борил за свобода и социално равенство“ и против „монархофашизма“. Всички плачат над предсмъртното му писмо, а никъде не се споменава, че получава смъртна присъда за убийство. За убития граничар няма и дума, дори името му не се споменава. За него не са ли плакали? Чудех се какво е убеждавало тези млади хора като Боян Чонос, че някаква уж справедлива кауза, някаква сляпа вяра, че се борят за по-добро бъдеще, им дава право да отнемат живота на невинни? Дали не ги е мъчила съвестта? Дали партията-майка е опрощавала греховете им? Забравих. И през ум не им е минавало, че имат грехове. Ето какво издекламира неотдавна (2016 г.) Михаил Михов, тогава председател на БСП, по повод 95 години от рождението на комунистическата икона пред неговия паметник: „Боян Чонос не дочака свободата, а тя изгря без един вдъхновен и смел човек. На 22 години той остава безсмъртен! Животът му може да вдъхновява всеки млад социалист. Нека продължаваме нашата борба, да носим спомена за него и неговия пример за велика саможертва в името на социалистическата идея, за една справедлива и просперираща България.” Щом младите социалисти се вдъхновяват от един убиец и следват неговия пример, какво бъдеще има страната ни, ако на власт дойде Корнелия Нинова? Толкова ли къса е паметта ни?

  И днес във Видин има паметник на Боян Чонос, улица, ТПК, дори хор се кичат с неговото име. В знак на преклонение през 1970 г. съветските другари направиха филм – комунистически екшън за „героя“, нали е заквасен с тяхната мая.  

           Но да се върнем към семейство Водкееви. Сава Савов, единственият син на Ценка и Борис, следва строително инженерство в Бърно през цялата война, затова и избягва репресиите. Той говори перфектно немски език и е виртуоз на цигулката, затова често си изкарва джобни пари, като свири по ресторанти и кафенета. В София е само Ценка, на която по милост оставят една стая от конфискувания апартамент на ул. „Раковски”. Там тя приютява и леля си Емилия – танте Милче.

 Останала съвсем без средства, Ценка се издържа от уроци по немски език. За да не я преследват, Сава, който се е преместил в град Прешов, Словакия, изпраща писмо, че е член на Словашката комунистическа партия. После пристига и покана да му гостува заедно с препоръка от българския консул в Братислава и от Словашката компартия, че е сътрудничил в борбата срещу нацистите. Но преди да замине, Ценка е привикана от един полковник от Държавна сигурност. Вие сте съпруга на враг на народа, й казва той, но ние не ви интернирахме. Заради заслугите на сина ви сега ви пускаме да му отидете на гости, но внимавайте много какво ще приказвате, ние имаме хора там. Така Ценка фактически се преселва в Прешов, но целият й останал живот ще премине в страх.

Сава е един от водещите строителни специалисти в Прешов. Жени се два пъти и има четирима сина – Борис, Владимир, Борислав и Игор. По традиция в това многобройно семейство най-голямото момче носи името Борис. Така най-големият син на Сава – Борис Савов, има син и внук със същото име, синът на Борислав също се нарича Борис Савов.

Сава Савов умира в средата на 70-те години на миналия век в Прешов, майка му Ценка го надживява. А Борис Савов Водкеев е оставил в днешна Словакия чудесни отражения от своя бурен, щастлив, но и трагичен живот. В България, за съжаление, той е напълно забравен, той е само надпис върху гранитен паметник.

Мария Баева

Внучка на Борис Водкеев

Снимки: Семеен архив