-
Крум Хорозов по време на откриване на изложбата „Албума-Затвора Белене“. Снимка: РИМ-Русе
Крум Хорозов, роден на 18 ноември 1925 година в село Летница, Ловешко, в Русе живее от 1963 г., средно техническо образование, бивш политически затворник, зап. Диляна Иванова, 2004, Русе.
Стефка Костова – Хорозова, родена през 1928 г. в с. Щръклево, Русенско, средно образование, зап. Диляна Иванова, 2004, Русе.
К.Х. – Ами, малко биографията ще разкажа. Роден съм в голямо селско семейство. Бяхме осемнадесет човека. Къщата ни беше от две стаи, неголяма соба и една по-малка.
Колко деца бяхте?
К.Х. – Ние сме шест деца на моите родители и чичовците ми имаха по две, десет деца сме биле в една къща. До шестнадесетгодишна възраст съм бил в такова семейство, голямо, от осемнадесет човека. Изключително се занимавахме със земеделие. Друго нищо освен земеделието не познавахме. С животни по нивите, по ливадите, по лозята. Това ни е било препитанието, с овцете.
Най-напред в град съм бил в Ловеч като ученик, след като завърших гимназиалния клон в мойто родно село до 5 клас. Включително съм бил в Летница ученик. След това три години съм бил в град Ловеч, в Ловешката мъжка гимназия. След това две години бях войник и като се върнах от войниклък, исках да ми дадат ОФ бележка за следване. Не ми разрешиха и се наложи да преседя още две години на село, та се занимавах със земеделие и то точно в дните, когато ставаше колективизацията на земята и селата бяха засипани от терор от страна на новата комунистическа власт, която искаше да ни вкара в ТКЗС-то. Ние да им сеем земята и по този повод баща ми беше обявен за кулак и като членове на БЗНС и като председателя каза, че не щем да влезем в ТКЗС-то. Преседях две години и вследствие на така дълги молби ми позволиха през 48-ма година, лятото, да кандидатствам и кандидатствах в София. В Държавна политехника за мене имаше място и успях с изпита, и бях приет. Изкарах в университета цели 6 семестъра и чак през 51-ва година, понеже даваха голям зор за включване в ТКЗС-то, тогава се проведе една голяма акция за сплашване на селяните и се образува процес, в който вкараха 11 човека от две съседни села, изключително членове на БЗНС и на ЗЕМС и за да изплашат стопаните, и да влезат в стопанствата, и да прекратят своите съпротиви, го създадоха този процес, на който като действащ студент ме избраха за подстрекател и ме сложиха на първо място в документите и ми дадоха 20 години присъда.
Кога е станало това, коя година?
К.Х. – Това нещо стана на 6 май 1951 година ме задържаха в София, в квартирата и веднага – в етапното, от етапното – в Плевен, от Плевен – в Ловеч и 7 месеца бях следствен, и след 7 месеца можаха да скалъпят този процес, за да ме осъдят, и ме осъдиха, както казах – 20 години, и в затвора бях цели 11 години и 16 дни. През май ме задържаха 51-ва, а пък през май, на 22 май ме пуснаха през 62-ра година. Аз преди 9-ти септември бях антифашист и съм работил с ремсисти и се надявах, че тази ми политическа дейност преди Девети – че ще бъде достатъчна да следвам в университета и още в 44-та година в нашето село се образува ЗЕМС. Мен ме избраха за председател на ЗЕМС-а и като председател на ЗЕМС-а аз успях да добрувам в казармата. Обаче в казармата бях представител от БЗНС в ОФ комитет и подгониха тогава доктор Г. М. Димитров и мен ме изпъдиха от ОФ комитета като негов последовател. Служих в Севлиево в артилерията и оттам, като ни обявиха за врагове, когато се уволних, вече бяха ме утвърдили като враг на народната власт и не ми дадоха, въпреки антифашистката ми дейност, не ми дадоха ОФ бележка веднага да вляза, да кандидатствам в университета. И след 2 години, тогава нещата малко се промениха, и ми разрешиха да вляза в университета.
През тези две години следяха ли ви, занимаваха ли се с вас по някакъв начин?
К.Х. – През тези 2 години баща ми беше обявен за кулак и на къщата ни пишеше „Тук живее кулак, народен враг. Не влизай!” Няколко пъти са идвали агитки, натоварени младежи на камиони с музика, с тъпани. Спират на портите, на които са обявени за кулаци, не само на нашата врата, но и на много, които бяха обявени за кулаци в селото, и викаха: „Смърт на кулаците! Смърт на народните врагове! Смърт на американската агентура у нас!” Това бяха в него време стандартните такива агитки и онези младежи, които искаха да влязат в университета, по този начин си спечелваха правото да им дадат разрешително, тази ОФ бележка, за да постъпят в университета. А тези, които не ходеха по агитации, не влизаха в младежката комунистическа организация СНМ, тогава не им даваха да влизат въобще в университета.
Какво се случи по време на следването ви?
К.Х. – В София живеех на „Цар Самуил“ 59 в една братовчедка на моя баща. Тука мога да кажа едно съвпадение. Един наш съученик от гимназията в Ловеч се случи в моя курс и понеже аз не бях член на СНМ тогава, на младежката организация, и трябваше да представя бележка за членство в СНМ. Първоначално беше СНМ, после стана ДСНМ. Съюз на народната младеж. После га направиха ДСНМ, демократична младеж стана, но най-напред беше СНМ. И когато влязохме на първото събиране в курса, видях този мой съученик. Той е от ловешкото село Българене, Илия Петков се казваше. Прегърнахме се. Той изглежда ме знаеше какво ми е състоянието и ми гарантира пред председател на СНМ и на едно събрание ме приеха в СНМ. Тогава нямаше как, тъй че, ако не бях влязал в СНМ, трябваше да се върна вкъщи. Но той ми свидетелства, гарант ми беше и така, докато карах 3 години с него сме дружили като приятели, имали сме се, уважавали сме се и благодарение на него станах, иначе може би още първата година щяха да ме изгонят.
Как ви намери милицията да ви арестува?
К.Х. – Тогава всички квартири, всички хора се регистрираха. По регистрация винаги могат да намират, който и да е бил там, студент или гражданин. Не можеше да се остане в София без регистрация, определена регистрация.
А вашите родители, помогнаха ли ви по някакъв начин по време на следването?
К.Х. – Ами баща ми постояно го привикваха с държавни доставки. Слагаха ни много големи държавни доставки тогава. Вземаха пшеница, вземаха ечемик, царевица, свинска мас, вълна, яйца, месо и за всички тези неща него го викаха. По цели нощи са го държали. Даже имам случай, когато баща ми, след като вършахме и овършахме, и от общината дойдоха с камиони и ни вземаха цялото жито, което изкарахме от вършачката още, и понеже не стигна, те почнаха да го привикват в общината да го тормозят да се отчете. И тогаз съм го виждал в състояние при мисълта да отиде да се удави в реката Осъм, минаваше близко при нас. Той не знаеше какво да направи. И с моя брат сме ходили да купуваме слънчоглед от съседни села, за да можем да го отчетем, и да го отървем от затвора.
Как прие семейството вашето влизане в затвора?
Н.Х. – Ами много трудно го преживя, по простата причина, че той [бащата на К.Х. – бел. Д.И.] очакваше аз да завърша и да получи известно облекчение. Нали освен като завърша да мога да и помагам, да могат да се успокоят, че са изпълнили родителския си дълг. Но след кото влязох в затвора, това за тях беше един много голям удар. Искам тука да ви спомена, че в процеса, когато трябваше да отговоря за деянието си, аз заявих на самия съд, че като студент съм попитал преподавателя си по история на Съветския съюз, на БКП, тогава беше “История на Комунистическата партия на Съветския съюз”, и той ми каза, че кулак бил всеки оня, който имал много земя и я давал под наем да я обработят или пък кулак се обявява в Русия оня, който има много пари и отникъде живее, просто живее от паразитен труд. И понеже моят баща също е обявен за кулак, и имаме само 60 декари земя, аз се обърнах в лице към публиката, където беше баща ми, и с вдигната ръка казах:” Нека да стане моят баща, да видите кой е обявен за кулак, и може би той е обявен за кулак, затуй защото има 6 деца.” И като казах, щото има 6 деца, тогава прокурорът нареди на съда да ми отнемат думата и да ме отпратят, и може би това нещо ме притесни в момента, и когато ми дадоха последната дума, тогава аз казах, че през нощта, когато съм приседял, съм дошъл до извода, че поведението ми в съда е било неприлично, и затова моля съда за снизхождение, и се признавам за виновен и когато прокурорът изнесе своята реч, той каза: „Последните думи на този млад човек ме изкушиха и затова аз предлагам, вместо по член 70, алинея 1, да бъде осъден по член 70, алинея 2, и от неговото поведение ще зависи излизането му от затвора.”И когато прочетоха присъдата, аз чух, че съм осъден 20 години. Значи, ако аз не бях имал тази стъпка да се извиня пред съда, той може би щеше да ме осъди на смърт. Алинея 1 е на смърт, Алинея 2 – 20 години затвор. И по този начин аз отървах смъртната присъда и то само с три думи – че баща ми е обявен кулак, затова защото има 6 деца. Нищо друго нето ме питаха, нито съм казал.
Какво представляваше народният съд?
К.Х. – Народният съд, интересното беше това, че съдебният заседател, който беше в съда, ми беше познат като ученик от мойто село. Той беше син на една жена – инвалид с едната ръка. Много бедни хора и много пъти сме приказвали по политиката и той ме знае, че аз съм антифашист. В процеса той не се застъпи за мене. Това беше интересно, въпреки че е съдебен заседател и ме познаваше.
Колко бяха съдебните заседатели?
К.Х. – Те бяха няколко съдебни заседатели. От тях единият ми беше познат. С когото сме говорили много пъти, много пъти сме се държале приятелски, другари сме били. Но при комунистите няма милост. Те смятат, че някакви снизхождения може да имат те право, те да дават снизхождението.
Бяха ли професионални съдии, прокурори тези, които ви съдеха?
К.Х. – Прокурорът, който беше, него го знам. Той е юрист там от едно съседно ловешко село. Горанов се казваше, но за останалите – съдията, предполагам, че е бил юрист, но останалите, дали е имало юристи, не мога да знам.
Къде ви съдиха?
К.Х. – Съдиха ме в град Ловеч, от където съм. Моят роден край. Там ме съдиха. И интерестното е, че когато ме осъдиха, аз не бях, че работата нещо не върви добре, аз смятах за поведението, което имах, за влиянията които имах, че ще ми дадат най-много 3 години. Аз смятах, че от 3 години по-дълго няма да ми дадат по простата причина, че ние нямахме нищо, просто дето сме говорили против властта.
Къде по-точно се говорили против властта?
К.Х. – Ами в нас, оставали сме и когато идваха да ни вземат мас, да ни вземат жито, мед ние ясно, че ще ругаеме. То никой няма да се съгласи да се труди и накрая да му вземат всичко, да остане гладен или пък да не е защитен.
Ами по време на следването?
К.Х. – Като студент аз съм бил в много добри отношения с другарите. Просто аз общувам и с хора като мен, аз съм общителен, никога не съм имал конфликти. Като студенти сме се уважавали, независимо че те са били ремсисти, аз съм бил нали безпартиен, вече влязох там в СНМ, не като земеделец и съм бил коректен. Даже имам един куриозен случай, след като ме приеха в СНМ през зимата, по него време се ходеше със „сталински каскети“, и аз отидох, и си купих един „сталински каскет“, отпред един широк така и като влязох в стаята в аудиторията. Те като ме видяха с този каскет, се начукулиха всички ремсисти и римсистки тръгнаха и „ха така, ха така“, искаха да кажат, че вече съм се поправил. И просто в мен се създаде едно така впечатление на вътрешен деградеж, щото от смяната на един каскет те смятаха, че аз съм променил и моят възглед и мироглед, но аз останах и снех каскета. И като теглото продължаваше на село, баща ми го притискаха и след това той винаги е бил в нищета и даже едната година, след като се върнах от студентство вкъщи с един мой другар от ЗЕМС – а той беше в Свищовската академия, решихме да правим тухли, щото в София трябват пари, пък ние няма откъде да вземем и гладуваме много страшно.
Това е във ваканцията, лятната?
К.Х. – Това е лятната ваканция. И като казах на баща си, че ще отивам да правя тухли, той просто се учуди, и вика: „Как ще отидеш, да ти се смеят хората“ и аз му казах: „Няма нищо смешно с труд да си изкараш хляба, не е нито обидно, нито пък е нещо грозно. Когато дойде да отида в София, когато ти по искам, ти няма да имаш, а по този начин аз ще изкарам и за месец и половина работих тухли на брега с тоя мой другар”. Когато дойде време за отчитане на наряди, баща ми го подгониха. Той няма пари, не може да се отчете и щяха да го пратят в затвора и тогаз казах на мама да даде тез пари, дет съм ги спечелил от тухлите, и да можем да отървем тати. Тогаз купуваме семе слънчоглед и други семена да ги отчетем и когато тръгнах на университета в София, пак нямах пари, и пак ходих от лелини да искам няколко лева, и с това ме изпратиха в университета. През тези 3 години съм много гладувал. Тогава продаваха една боза от ориз, една бяла боза и една бяла боза и една кифла като взема, и днес минавам цялото време. Стомахът ми се беше спиртосал от оцет и салата, а в менса не можех да отида.
Какво е менса? Студентският стол?
К.Х. – Да, да студентският стол, менс тогаз му казваха. И въобще съм карал 3 години студентство и аз много съм гладувал и мизерувал. А когато се уволних от казармата и поисках да ми дадат, да ми отпуснат плат за дрехи. Тогава платовете, обувките, шаякът, беше предмет на комисар. Там моят съсед му казах: „Върнал съм се от казармата“, пък той знае, че съм се върнал и да ми дадат плат за костюм. Той обеща, но след 2-3 наряда той не ми даде и аз го потърсих. Викам: „Бате Мичо, какво става? Щеше да ми даваш плат да си ушия един костюм. Аз съм ерген човек, трябва да излизам между младежите тука. Каза: „Исках да ти дам, ама казаха, че сте врагове и не можем да ти даваме.” Тогаз се наложи майка ми да преде и аз отидох в университета с домашен, тъкан костюм. И съм бил в университета 3 години с домашен, тъкан костюм. Не ми даваха и така стигнах до затвора.
В университета не смеех да продумам нищо. То не може нищо да кажеш, щото щом като продумаш нещо против властта или пък да дадеш признак, че не си съгласен с властта, и веднага те изключват. Тогава нея година, 49-та година, януари месец се изключиха от университета пет хиляди студенти. Аз бях в първи семестър и когато мина близо месец от това изключване и аз излизах от Политехниката да отида в квартирата, срещнах един мой братовчед по майчина линия, който беше един върл комунист и като ме видя и вика: „Абе, ти още тука ли си!“ и след това той слизаше в агрономския факултет и след това като отивам към Политехниката, гледам на 200 м. напред дали няма да го срещна и го обикалям, за да не ме види, и напомни, че съм там.
Какъв е бил конкретният повод, за да ви арестуват , знаете ли?
К.Х. – Конкретният повод, в мойто село, съсед, през една къща до мен, беше изключен студент. Казваше се Иван Дражков. И него забраната на ЗЕМС – а през 47-а годшна го завари като секретар, околийски секретар на ЗЕМС-а. Задържат го една седмица и той се уплашил и подписа декларация за сътрудничество. И 49-та година го изключиха като студент от Свищов и впоследствие го хванаха него и още един полицай, младши полицай, който беше така шурей на един от нашите земсисти. С помощта на тези двама човека можаха да направят този процес. А в него време следствието се води, както ви казах, цели 7-8 месеца, някои и по цяла година. Битовите условия – спиш по цимента, не ти дават храна, бият те и не можеш да устоиш да не кажеш нещо, за да създадат процес. Процесът ставаше много лесно, да хванат двама души да почнат да лъжат и да упрекват другите, и да ги навържат, а пък те от своя страна си решават кой им трябва, кой не им трябва, и докъде да спрат, и колко човека да включат. Ние бяхме младежи от Асеновци, двама братовчеди Стефан и Александър Чакърови, много ги гониха. Бяха ги обвинили, че били имали атомно оръжие в тях. Такива глупости се говореха, че в техния самалък имало американски атомни бомби. Простолюдията се хващаше на тези въдици и после в наше село един от подсъдимите беше възрастен човек на около 60 години, един от най-добрите, най-образцовите стопани на селото и той беше включен в този процес. Другите бяха млади, добри земеделски стопани с хубави коне, примерни хора. Бяхме много събрани.
След ви арестуваха, кажете подробно какво стана?
К.Х. – Първото нещо е, когато ни задържаха и ни държаха в продължение на цял месец в един карцер в Ловешкия затвор. Това е в една маза, цимент, няма никакъв прозорец, една шпионка само, нямаш никава дреха, нямаш нищо. Просто като куче. То е достатъчно една такава обстановка да ти внуши най-лошото, че на този цимент, без дрехи на цимента, ти е сигурно разболяването. После нас ни изкарваха за следствие само нощно време, някъде между 1 и 2 часа, през нощта, когато всичко е тихо и спокойно, той те вземе от мазата в един затвор, който затвор ти не виждаш, карат те някъде си в един кабинет, дават ти един молив, дават ти един лист. Той седнал на масата и казва: „Пиши!“. Това беше в началото. Писането, показанията ги даваха арестуваните сами. И като го напишеш, той казва “ а, ти не си писал нищо“ и те връща пак там. И последните две вечери на следствието започнаха следователите да пишат. Той ме пита и аз му отговарям, той ме пита и аз…и той, той си го преразказва, както той си знай там. Вмъква по някоя друга дума, която да те насочи към някакво престъпление, че има организация. И ти като не щеш да подпишеш, той те набие. Наказанието обикновено е изправен. По цяла нощ стоиш прав, изправен до стената, бой с шамари, с юмруци, с ритници. Мен специално не са ме били така, но в съседната стая на мойта се чуваше, а после когато се събрах с този човек, него са му вързали ръцете и краката му вързват, пъхат един лост между едното място и го вдигат на два стола, да го отлепят от земята, той висящ, с корема надолу, краката и ръцете му вече запрат и започват да го бият с бича и по петите, реват като зверове. И писъците бяха много големи.
След това къде ви изпратиха?
К.Х. – Ами след като…по него време.. от следствието до процеса, до процеса от Ловешкия затвор в Плевенския затвор. Там ни караха и от там вече ни закараха на самия процес. А след като мина процеса, ме върнаха обратно в Плевенския затвор вече като затворник. И тогава се събрахме с много хора от различни места. По него време тука при нас се чуваше, че имало в Сливен, в Сливенско горяни. Имаше една станция „Горяни“ по него време, същата говореше и когато ме осъдиха първото нещо, което срещнах – срещнах от тези горяни. Те бяха едни млади момчета от Сливенско. Някои от тях ги избиха, други останаха живи. Тези, които останаха живи, аз бях с тях и се уверих действително, че е имало такива горяни. Но горяни, хора като мене, селски момчета, работят земя. Не са били отникъде, нито агентури, нито някой ги е подбутал. Просто не може да издържи, както беше и моя случай, да ни вземат всичко, да работиш цяло лято, хората не са съгласни и упорстваха по този начин, оказваха съпротива. И с тях се видях в Плевенския затвор. В една килия, там ме сложиха в една единочка, която единочка е предвидена за един човек, а пък ние бяхме сърбани осем човека. И на цимента, всеки си слага чергите и лежи на цимента. Така изкарах близо година. След това ме прехвърлиха в една обща килия, където срещнах един депутат от Великото Народно събрание тогава, бай Камен Генчев от Ботевград, други средни деятели, които са съдени. И тогава започнаха от страна на администрацията една дейност за преразписание на затворниците. Тогава създадоха КУЛСА.
Какво означава това?
К.Х. – КУЛСА е културно – възпитателна дейност. Проект за културно-възпитателна дейност да учим марскизъм и ленинизъм. И помня на едно събрание в килията дойде началникът на затвора. И когато дойде началникът на затвора, се обърна към мене като млад човек и студент от университета и каза „Хорозов, я дай да те запиша в съвета да учиш“. И каза: „Ти си млад човек, ела в съвета да възпитаваш тези млади хора тука“. А пък тогава имаше наплив на много ученици. Земсисти току-що завършили гимназия, с ученически шинели, с ученическа шапка, млади момчета 16 – 17 – 18-годишни затворници. И аз тогава му казах, че ако вие искахте нас да ни учите, нямаше да ни лишите от ходене в университета и училище, нямаше да ни докарате тука. Щом като сте ни докарали тука, значи вие нямате намерение да ни учите.
И заради това мое упорство вземаха само след 1 месец ме изпратиха във Варненския затвор. Той тогава беше Сталински затвор, преди туй не го знам. После вече ме прехвърлиха в Белене. По пътя избяга един от влака…Малко единия си крак ударил, излязъл късметлия – само се контузил, започнал да куца и се примъкнал и излязъл на асфалта. Повървял малко и от там на едно кръстовище в едно село, а от това село в нашата килия имаше един младеж Васил и той се ориентирал да отиде да потърси баща му на Димо. Отива в селото, намира баща му и му казва: „Аз съм с вашия Димо в една килия“, заминавам за Плевен, скочих от влака, ако можеш да ми помогнеш – помогни ми, ако не можеш, кажи ми. Той го нахранил и го пазил една седмица вкъщи. За една седмица той се оправил и от там – търновско, отива чак в Силистра, роднините му са в Силистра и по нивите, по нивите…това става месец май, житата са вече доста. Когото отишъл до тяхното село, единият му брат бил в село, той бил останал учител там и така през житата като чу, че идва кола, искал да види кой минава и като отворил малко и надничал, и видял от селото хора, отива през нощта при брат си, и той приел, и решава да бяга зад граница. Този Енчо е бил войник в Малкотърновско, на турската граница и някой го наклеветил, че ще бяга зад граница и го хващат и го осъждат на смърт, носи 18 месеца верига, докото бил под смъртното наказанието – войниците ги наказваха много. След като му отменят смъртната присъда, остава до живот в затвора, той е съден 49г. и след като приемат новия наказателен кодекс, се отменя доживотната присъда с 20-годишна, когато ме осъдиха на 20-годишна беше най-голямата присъда, другата е смърт – след смъртта е 20 години.
Той понеже е бил там и се е ориентирал към турската граница и когато отива там при един, с когото са били войници от него край – уморен, изтощен. Човекът го посреща и жена му чула разговора и когато приятелят му отишъл да търси връзка някаква, да види обстановката, да проучи, жена му завърта телефона и казва, че в тях има един беглец и виква милицията и го заварват вкъщи както спи. Хващат го и го карат в МВР-то, бият го – той не говори, не продумва. И те не знаят турчин ли е, българин ли е, какъв е що е не знае никой. Накрая по описание, което дават, че има беглец по описанието Чепая – началникът на затвора във Варна се усъмнил, че може да е Генчо, и отишъл и го заварил в Малкотърново в ареста и като го видял рекъл: „А, Генчо, какво правиш тука?!“, „Заради тебе избягах!”, му казал и го съдиха още 10 години за бягство – вътрешна присъда.
Като стигнахме Белене и дойдоха да ни посрещнат наши приятели от затвора и едно от първите неща, които научихме, че там има млади хора, които пишат хубави поеми, стихотворения и първия момент се снабдих с такива. Донесоха ми, като ми донесоха поемата с Димитър Стоянов, с който бяхме добри приятели, той я чете и аз я четох и един даскал имаше от Ботевград, той ме е учил мене, Иван. Преподаваше ни по математика и като земеделец го вкараха в затвора и там се срещнахме случайно в Белене. Прочетохме ние тази поема, много ни хареса и все си мислех и ми остана в ума, че това беше нещо, има нещо руско, белогвардеец ли, така ми е останало в съзнанието. Преспахме и още първата заран ни строяват отпред пред бараката на проверка и почнаха да тършуват, поемата беше в Димитър Стоянов, той я пъхнал в обувката и я застъпал, няма как да я видят, защото те проверяват униформата и още първият ден някой ни казал, че ние сме чели някаква непозволена литература – това беше първото нещастие, което ни сполетя. Проверката, която ставаше на Белене – сутрин ни строяват там са между четири и петстотин до пет хиляди човека на две места ни строяваха, два плаца, по 10 души в редица, по 10 бройки редици на едно каре -100 души.
Сутринта, докато дойдат на проверка, има четник, който е затворник и помощник-четен. Проверката я правеше все един главен надзирател Йонко, който после стана началник на затвора. Много отегчителна работа е тази проверка, пък не знам, когато ринат сняг там по час, час и половина, какво им е на тези хора? Строени сме и видях там, където беше лазарета, трима, там се изправили стоят – пак затворници и като стане проверката отиваме на работа. Това е вторият ден, в който отиваме на работа, и много хора, колони се изреждат и вече като излизат от портала, стават по трима, по четири души, защото пътеката е тясна. Не могат да вървят по десетина души, така по трима-четирима вървят и се измъкнаха, колоната замина. Те старите затворници, дето са тамошни, си заминаха – отиват си на дигата, а ние като нови, току-що дошли, ние сме на опашката последно излизаме от обекта, но когато тръгнаха, видях, че онези започнаха да свирят с цигулки. После видях този човек, дето е баш-майстора, това беше Овчаров. Имаше преди Девети септември един много известен оркестър Овчаров, той беше модерен тогава за него време, вкарали го в затвора и с още двама цигулари ни изпращат на работа. Това ме учуди най-много и това безочие, да тормозиш да мъчиш тези хора, да ги изпращаш с цигулка на работа. Докато се изтегли колоната те свирят през цялото време, изтеглянето става може би за един час.
Класическа музика?
К.Х. – Да, Овчаров…свирят там, кой ти чува какво свирят, но…
Овчаров и неговите музиканти или…?
Не, не други затворници-цигулари, той им е майсторът там. Те после го убили тука в Ловеч в затвора, дето там ги убиваха с камъни, с тояги, но там беше на Белене, свиреше.
Това беше първото, което ми направи най-силно впечетление, и когато дойде нашият ред за първи ден да работим, не знаем още какво ще работим, измъкнахме се ние и пътеката минава през един папур, голям и отдолу – мочурище, вода, и таман ние минаваме през този попурак, и по едно време чухме някой изрева, и механично се обръщаш натам, и видяхме един милиционер като натиска един затворник да го души, може би на около 20 м. от пътеката. Как е отишъл там, какво прави, аз не зная, но като изрева и като го натискат – тая солидарност веднага в тебе се явява едно напрежение, без даже разум да вземе. И ние като чухме, започнахме: „Убийци, Убийци…!” Понеже бяхме в колоната на края зад нас вървят трима милиционери с автомати. Като започнахме да викаме „Убийци!“, понеже колоната напредва, а пък човекът остава назад, ние се обърнахме и вървим с лице към милиционерите – очи срещу очи! И викаме: „Убийци, Убийци…!”, викат много хора викат и те: „Давай напред, давай напред“ – държат автоматите. По едно време някой извика: „Докторът, докторът!” и то се предава по колоната напред, а докторът-санитар, който идва със затворниците, може някой да се удари, нещо да стане и един Йовчо, той е бил доктор на сливенските горяни – той е бил при тях, като медицинско лице и е бил осъден тука. Той като чува “доктора” и не знае, кой вика и мисли, че го викат, и пристига, и като стигна до нас, онези: „Стой!“, той се сепна човека, той тича да даде помощ и те из един път като му викнаха: „Стой!“ и с автоматите насреща, той си глътна езика. Влезе при нас и в това време колоната спря и се принудиха този човек да отиде замесник-четни с един от надзирателите да го вземат и го върнаха в обекта. Ние продължихме на работа.
Жив ли беше този човек?
К.Х. – Жив, жив – ние го спасихме, иначе щеше да си замине, щеше да е опит за бягство, ще му оцели един автомат и край! Спаси се човекът, вземаха го отиде на обекта и се отърва. Спасихме един човек.
Стигнахме на обекта, показаха ни дигата и почваха да ни оразмеряват на нас къде ще копаем, колко ни се полага, да ни въведат в работата. Старите, които ги заварихме, те си знаят от предния ден по колко, при тях вече беше лесно – изкопът направен и те почнаха да копаят, и тогава с таргите видях как се впряга. Таргата е дървена тарга със две дръжки отзад и отпред и понеже е натоварена с пръст, ако е само на ръцете ти, се изкубват ръцете, много товар. Работеха по 4 души и трябваше да изкопаят по 12 кб. пръст, значи по 3 кб. на човек, да ги изкопаят и да ги пренесат на 50 м. на дигата, която е 6 м. висока. За да си облекчат ръцете с едни ремъци, нахлузват ремъка на дръжката и оттам се прехвърля на врата и се впряга, като говеда се впрягат и носят. До вечерта ние копахме, но като се прибрахме с цялата колона, както се връщаме ние, влизаме вътре. Пак ни строиха за вечерна проверка, пак час, час и половина. Ние се строяваме по 10 по 10, проста работа може само за 20 мин. Проверката да мине, но те „държат…държат…“, канят се, приказват, ходят нагоре-надолу и в това време, като се връща през деня, може би аз не съм видял кога, нашите дейци, единият от отговорниците на двете килии, понеже ние сме на опашката, и ни викат току-що дошли, и ни викаха, и те ни познават нас и те ги викат да кажат кой викал. Един списък като стана с 10 души, като стана проверката, те се прибраха хората да вечерят и нас преди още да вечеряме един списък с 10 души – на портала. Викат ни на портала, в това число бях и аз и още няколко души и най-напред килиините отговорници двамата, те минаха, и след тях извикаха и мене. Влизам вътре, а там директорът на този обект, Гогов, един гърбав човек, нисък като нашата комшийка Петрана. Този, който ме следва, когато дойдох на брега, този началник по режима. Влизам в стаята, надзирателят ме води.
-Ти защо вика?
– Не съм викал!
– Как не си, а кой вика?
– Не съм видял, не зная.
До него имаше едно дялано дърво и като стана, и като ме изпраска в гърба два пъти, и ми каза, че няма да изляза оттука, и с този удар ме изкараха, и надзирателят с един фенер, и един от помощник-четните, и ме поведоха към карцера като за добре дошъл и като вървяхме край бараките, единият отвари една врата, там всяка врата се заключва, тя си има куфар, такава свободна врата да се влиза и излиза-няма. Отвориха вратата на двора, след това тази на карцера – то тъмно, като в рог. Отвориха още една врата и ме бутнаха, влязох вътре няма вечеря, няма нищо и аз цял ден съм дърпал количката, и като я заключиха, си заминаха. Пристъпих малко, цопнах във вода, наведох се и с ръка вече-побутах и видях, водата от къде е. Една малка сушинка останала и по сушинката набутах едно изправено дърво, и по дървото видях, че вътре има защипани, видях че има една пейка, направена с четири кола, и това е за спане, и ме наказаха 14 дена, там съм изкарал на това място 14 дена. Така започнах с Белене. Като излязох от там, от карцера, са 14 дена, Васил Радев го ухапа едно насекомо, аз току-що влязох вечерта. От там като излязох, нашата бригада ни прехвърлиха да правим тухли, ходих една седмица да правим тухли. Изкарах още 20 дена и един ден ме прибраха и ме изолираха с други, един Пътников имаше от Казанлък, от Видинско – Иванов, той после като излезе, избяга, стана емигрант в Америка и ни уединиха, до карцера има една изолационна барака, там ни държаха 6 месеца. Не съм имал късмет да ходя на дигата, по тази причина и може би сметнаха, че аз като студент, колкото и да не е, имах известна влияние при по младите. Дали си депутат или друг, и от поведението ти зависи, то те определя. Сметнаха, че ще влияя на младите хора, и ме изолираха, и там докараха от Търново някъде около 60 младежи, които отказват да работят. Стоях в бараката и след 6 месеца ме закараха в Старозагорския затвор с Генов, той отиде в София. Закараха ни в Стара Загора и Кольо Шишков беше и там бях 6 години. Този затвор сравнително беше за мен по-спокоен затвор.
В Белене ли беше най-тежко?
К.Х. – За мене най-тежко ми беше във Варна, там много ни наказваха, там може би имам над 200 наказания, 200 дена карцер и много изолация. Докато началникът на старозагорския затвор беше млад, интелигентен човек и много пъти съм си мислел, че си е сбъркал професията. За разлика от другите, той беше сравнително културен човек и при него по-добре прекарахме. Ходил съм и на кариерата да работя. След като изкарах 6 години, на 3-ти януари 1961 г. ни вдигнаха 305 човека, един цял влак и ни натовариха и ни закараха в Плевен. Като ни закараха, оттам ни разделиха по двама, по един, по общи килии и започнаха да ни бият, един сериозен режим, почнаха да ни гонят, да ни псуват и от там вече си личеше, че те искат да правят някакъв прелом на затворниците – да ги смачкат. Към 26-ти февруари от Плевенския затвор ме закараха на кариерата в Самоводене. През тези два месеца, като ни пуснат долу на колелото, винаги се събираха 5-6 надзирателя. Като ни пускат по стълбите, слизаме на двора, те гледат, който им хареса и му казват:
“Ей, защо гледаш насам бе?” – то всеки си е навел очите, не смее да погледне, а той казва – “Защо гледаш насам?”.
Отклоняват един човек и като излезем ние, те почват да го бият. Събарят го на земята и го бият с тояги. Той реве като звяр и ние обикаляме навънка една страшна нервна обстановка. Като ме пратиха в Самоводене, разказах на нашите хора, че положението в Плевен е много по-лошо и трябва да се държим да няма поддаване. Когато видят, че става някъде пропукване и почват да ни натискат и там изкарах няколко месеца и през април докараха в Самоводене една група от 25-26 човека, които бяха направили декларация, че били млади и били сгрешили. В това число имаше и мои добри приятели, след два-три дни и една сутрин сме на кариерата, чукаме камани и идва надзирателят, каза ми да си събера багажа. Разбрах, че ще ме пратят обратно в Плевен, и един надзирател ме подбра, качихме се на влака и тръгнахме за Плевен. Мислех си понеже много бият, като минем покрай Янтра на моста, бях във фургона, където е началник-влак и вратата беше отворена, едно хубаво слънчево време и си мислех, те докато си приказват, аз да се хвърля през вратата и да се хвана на моста. Като взе да трака влака, ме достраша и не се хвърлих. Викам си, като отида там, няма да ме убият, толкова хора са подписали декларация, няма да си позволят да ме убият. Като стигнах в Плевен, ме посрещна надзирател от съседно село, от Обнова. Когато аз бях млад затворник, те тогава бяха дошли като млади надзиратели.
Бях в старозагорския затвор и от нашите 11 души, пуснаха всичките, само аз останах от тези 11 човека, но на мене ми дадоха 8 г. помиловка и аз останах 11 г. като махнем тази помиловка и бях направил 10 г. затвор, и ми оставаха 2 г. Като ме вкараха там, сложиха ме в една единочка, три дъски само, вземаха ми дрехите, дадоха ми една пътека от тези, които в коридора постиламе и една скъсана черга, дето 10 г. съм я влачил по затворите и едно канче само и лъжица. Като влезе надзирателят първия път да ми сипе чай сутринта, ме кара да се обърна с лице към стената, с гръб към него, да не би да се спусна нещо да го ударя. Хлябът ми беше 300 гр. и 10 гр. мармалад, сипа ми чая от високо, половината на цимента половината в канчето, изпивам го и той ми казва да излизам и ме рита, рита ме. Аз с канчето в него вече съм ходил по голяма, по малка нужда, защото няма друга кофа, и в дъното ме чака един с една тояга, циганин, и на вратата третият надзирател и той ме рита. И като звяр, всички викат и аз бягам като шашав, това нещо става 3 пъти на ден, като си изхвърля изпражненията, понеже те не могат да ме оставят да се изходя в тоалетната, изхвърлям ги, чушмата е пусната силна да тече и аз канчето само го завъртам 2-3 пъти – силната струя, каквото измие – измие, вземам малко вода избърсвам си чашката и се прибирам в килията и ме затварят. Това беше в продължение на 7 месеца, бях станал около 35 кг.
Всеки ден идваше Ванков, беше като човек много красив, обаче в тази негова външна красота се беше вселил един страшен звяр, един мръсен, долен, гаден човек, който няма равен на себе си, цялото зло, което можеше да има в един човек се беше внедрило в това красиво тяло. Минаваше много често и понеже сме от един край – Ловешко, той винаги казваше: „Ти по голям от Папата ли искаш да станеш, няма ли да отидеш при твоите другари, те те викат“.
Аз му отвръщам, че не зависи от мене, той ако сметне за необходимо да ме изпрати, аз не мога да изляза от килията. Така изкарах там 7 месеца, но ме бяха лишили от каре, писма, нямах достъп до никого, не разговарям. Едва на седмия месец, един обед, ноември, ме извика надзирателят, че имам каре. Каре значи отпуска, т.е. , че режимът се омекотява по отношение на мен. Бях вече в последната година или трябваше да ме убият, или трябваше да направят нещо с мен. Един ден ме извика един инспектор – Павката от Видинско, и ми казва, че за да разбера, че са хора, ще ме изпратят на работа на кариерата отново. Понеже не бях разбрал, че са хора, сигурно съм ги смятал за нещо по-страшно от хора, викам “добре”, но ми каза, да си изпълнявам нормата. Аз казах, че ще я изпълня, че съм трудов човек от село, но в това състояние, в което се намирам 35 кг. да изкарам 3 кг. камъни, да начукам, няма как да стане. Ако ми дадат условия, за да закрепна физически, ще ги изкарам и ме пратиха на кариерата.
Оставаха ми 6 дена от 7-те месеца и там се смята за един работен ден по два излежани, значи печеля всеки един ден по още един. През месец май на 21 през 62-ра година бяхме на кариерата. Връщаме се вечерта, надзирателят каза: “Крум и още едно момче да излизат една крачка напред и ни каза да си събираме багажа.”
Това беше вай-голямата ми радост, че вече е дошло времето да събирам багажа, знаят че ще ме пуснат, защото бях искал от отдел затвори да ми дадат работните дни, дето съм работил по кариери и с тях аз искарах близо 1 година от работа. Имам спечелена малко по-малко от година, вместо 12 години, изкарах 11 години и 16 дена. Бях казал на баща си, понеже като пуснат някой затворник, той отива в кариерата, да му дадат документи и аз му писах, да се обади на сестра ми, на дъщерята с еди кой си влак къде да ме чака на Левски, за да отида на Плевен, и тя ме чакаше на Левски. И исках, понеже нямах палто, а пък ми бяха пратили студентския панталон, да ми прати няколко лева да си купя палто от Плевен. И тя ме чакаше. Пътувахме свободно с другото момче, нямаше с нас надзирател, стигнахме сутринта около 10 чака в Плевен пред затвора с Роска и другото момче. Дадоха ми бележка, че в Самоводене ми дават документите. Надзирателят ми каза: “В 15 часа ще дойдете да ви дам документите.”
Към 14-15 ч. Вече си бях купил ново палто и с Роска чакаме на вратата и докато чакаме, вратата се отваря и дежурният началник, който е излиза и…“О,о Круме, какво става?” – сякаш съвсем случайно е станала работата и казвам: “Отивам си” и той: “А, отиваш си, какво ще правиш?”. “Ще работя”. “Съжалявам” вика, че те пратихме в затвора и аз му казах: – “Вие може да ме искате, но аз не искам да идвам в затвора”.
Така се разделихме с него и повече не съм го виждал този човек. Прибрах се още същата вечер и на гарата ме посрещнаха моите родители, комшии, сестрите, зетьовете. Имах едно съседно момче, аз го оставих на 3 години. С една чантичка бях. И като слязох, гледам едно високо момче и казвам: – “Кой е този?” И те ми казаха, че това и Митко. По него като го видях колко е порасъл, разбрах за колко години аз съм бил в затвора.
Общо колко години си бил?
К.Х. – 11 г. и 16 дена.
Влязохме вкъщи, заклах си едно агне, супа ми сложиха за добре дошъл, да ме посрещнат. На другия ден трябваше да ида в общината да занеса документа на председателя на съвета. Отивам той познат – комшията, сигурно го бяха уведомили – посрещна ме с партийния секретар, дадох документа и ме пита какво ще работя. Казах, че не съм решил още, но искам да остана в село, пък, ако ми дадете някъде работа, ще работя и тогава от него ден след като излязох от съвета, хората от моето село – комшии и други, с които се познавам, не смееха да дойдат при мене. Този, който е директор на фабриката – комунист ме срещна засмян: “Ей, Круме какво става?” Той ме посрещна, а близките ми хора не. Това се случи – цели 25 без никой да дойде да ме поздрави. На 25 ден срещам един човек, който беше член на нашата комуна. Той остана единствен като овчар, частен стопанин и той ми каза, че е единственият останал и кой ме видял, и казал на майката на началника на милицията, че ми е комшия. Майка като излиза на другия ден на улицата да преде тя казала: “Бабо Иванке, вашият Крум се срещнал вчера с Петьо, ама откъдето е дошъл, пак там ще отиде!” На мама това й трябвало да я подплашат и като се върнах, седнахме на обед да ядем и мама споделила с тате и ме питат вече станаха 25 дена. “Какво мислиш да правиш? “До нас наблизко има тухлена фабрика, ще ида там”. “Не, дума да не става ми казаха, да ти се смеят хората”. “Ще се запиша да стана бояджия”, и те казаха: “О, те всички са пияници и курвари”. Казах им, че не зависи от занаята, а от хората и че аз няма да стана такъв. Тогава ще ида, имаме лесничейство, ще ида там. Там татко каза, че много малко пари дават, а да идеш в София. Не, казвам аз съм се клел и с камъни да ме товарят, аз ще остана тук. Мама ми каза за тази дето и казала, че откъдето съм дошъл, там ще ида. Нашите казаха, че няма да оставам тука и ме пращаха в София.
Понеже брат ми беше в Русе и реших да дойда при него, да си помагаме. Началото на юни бях в Русе на квартира при брат си и с моята жена се запознахме към септември на 62-ра година. Вече бях станал на нова сметка ученик в “Кольо Фичето” в строителния техникум, за строителен техник. Тогава като ученик се запознахме с моята жена и през 63-ра година се оженихме и станах гражданин покрай нея, за което съм й благодарен. Много я уважавам. Много са причините, но да вземеш един човек от улицата с толкова много рискове, това е голяма работа, защото всеки те гони, преследва, и ти да се свържеш с него.
После имаше ли някакво следене, какво правите, да са ви притеснявали?
Съпругата – Не е имало, но си останах с бащиното име и в такъв случаи ние не сме роднини. Това беше една от безопасните мерки. Когато се наложеше, а сме на хотел, трябваше да носим бележка, че имаме брак.
За децата ви имаше ли някакво значение, че баща им е бил в затвора?
К.Х – Не, дъщеря ми след 10 години разбра. Нас, когато ни пускаха, имаше едно разпореждане от МВР, да ни дават работа. По него време не се даваше работа на затворниците, а ни гонеха от един град на друг, но тогава бяха наредили да ни дават работа. Две години след моето излизане се даде амнистия на деянията на Николапетковистите и съм амнистиран от 54 г. Тъкмо завърших техникума и можех да си извадя бележка. Неосъждан, и да ми дават материално-отговорна работа, до него време не можеше. Следяха ми досието, но намериха информация за един случаи, когато бяхме ходили при един наш затворник в Житарево, намериха в досието, че съм затворник, но с русенски номер на колата, но от Ломския край. Винаги съм бил под око.
Викаха ли ви да се разписвате?
К.Х. – Не, в МВР са ме викали веднъж през февруари 62-ра година. По него време, когато бях в Плевенския затвор, хората от там, с които се хранех, бягат от затвора и отиват в Югославия, после на запад и някои ги излъгва да се върнат в България, да видят майките си и понеже е имало провокатор, който ги е подмамил и те смятаха, че ще дойдат да ме търсят мене. Тогава ме викнаха от МВР, да ми каже, че ако ме търси някой от граница, да ида да им кажа. Това е единственото викане, като предопреждение. Когато работех на пътно управление този, който беше шеф на ТРЗ беше син на един свещеник, който е спасен от неговите другари, а пък аз с другарите му съм бил в затвора и ми имаше доверие, че агентът, който ме следи, ми проверява нарядите, когато ги давам.
С русенските горяни къде се срещнахте?
К.Х. – В затвора, с Медведев във Варна, с Иван Вукер в Белене, с Тодор Цанев в Белене и Ст. Загора, с Шаламанов в Ст. Загора, с Димитър Гецов отново там. След 5-6 месеца влязох във връзка тук с Иван Тотев, Илия Златев, Кольо Петков и си общувахме. С всички бях още от затвора, добри момчета са били.
Как решихте да пишете книга за горяните?
К.Х. – Пишех си записки, още от излизането, но ги криех, да не ги намерят още от 70-та години. Когато дойде промяната 89-та година, когато нямаше опасност, тогава ги започнах. Промяната е свързана с едно привикване на 14 юни 1989 г. С моята жена ходихме на Славовица на родното село и там подписахме едно обръщение към партията да реабилитираме Никола Петков и БЗНС да бъде регистрирано. Писмото се предаде по радио Свободна Европа и аз работех в Пиргово в един младежки дом и бях повикал проектант за канализацията. Не чух писмото, нямах радио.